Пътуване до Мелник и Солун – Пътуване до Мелник, през есента на 2018г.

В ранната есен на миналата година, се записах на кратка екскурзия до Мелник и Солун.

Времето беше слънчево и топло, природата беше обагрена в красиви есенни цветове – идеални условия за подобно пътуване!

След доста дълго пътуване с автобус и няколко скучни почивки, първата ни спирка беше в Сандански. Там спряхме за не повече от два часа, затова не успях да разгледам подробно. Все пак, в отпуснатото ми свободно време, разгледах набързо някои местни забележителности, сред които археологическият музей, край който има разкопки на антична базилика, а вътре могат да се видят истински мозайки от римско време (музеят буквално е построен над античната сграда, чиито под са покривали). Видях и огромен чинар, който (според табелката, сложена до него) е на 650 години, а също и чешми, от които тече гореща минерална вода. Успях да разгледам и част от парка. Направи ми впечатление, че в началото му имаше комплекс с басейн (за спортисти, не за забавление) и в него, въпреки, че беше есен, тренираха младежи.

Самият парк е много приятно място, има пясъчни алеи, които до колкото разбрах, са естествени (а не насипани с пясък) и са единствените такива в България. За съжаление, не успях да разгледам добре, тъй като дойде време да се върна при автобуса и да поемем към следващата спирка – а именно – Рупите и комплекса на баба Ванга.

  Преди самия комплекс имаше сергии с нарове, сладка и дребни сувенири. Вътре беше много красиво и спокойно, разгледахме къщата на баба Ванга – има и филм за нея, който може да бъде изгледан свободно от всеки желаещ, а може да се види и къде е живяла и приемала посетители. Разказвали са ми, че там е имало огромни опашки от чакащи.

Църквата (по-скоро произведение на изкуството, тя не е действащ храм), изрисувана от Светлин Русев, е много интересна и нестандартна, а около нея се разхождат чисто бели гълъби. Наблизо има и паметник на пророчицата, до който (според единият от екскурзоводите ни), е било любимото й място за седене.

Не далеч от къщата има и нещо като зоо кът, ограден с мрежи, в който живеят пауни и гълъби. На мястото имаше много езерца, в някои от които плуваха костенурки, а други бяха много горещи и от тях се издигаше пара. Цялото място излъчваше изключително спокойствие и според мен, си заслужава да се посети, дори човек да не вярва в дарбата на баба Ванга и да не е фен на творчеството на Светлин Русев.

Големият каменен кръст, изграден върху склона на отсрещния хълм, за съжаление се нуждае от реставрация, но все пак изглежда впечатляващо на снимки.

Вечерта пристигнахме в Мелник – най-малкият град в България и се настанихме в хотела, който откриваше чудесна гледка от високо към известните скали и красиви възрожденски къщи. Скалите, наричани още Мелнишки пирамиди, са много живописни, имат причудливи форми и са почти бели; те доминират над целия пейзаж в околността.

Навсякъде в магазинчетата за сувенири се продаваше и вино – градът е известен с производството на вино, което е уникално за района. Избрах няколко бутилки, по-скоро като подарък за близките ми, тъй като аз не обичам да пия много. Сред сувенирите ми харесаха и керамичните произведения – чинии, купички и подобни предмети, които бяха с много интересни флорални шарки. Не съм виждала такива другаде в България – ходила съм много пъти в Троянския край, известен с керамиката си, но там украсите са съвсем различни.

Градът наистина е съвсем малък – видях само една главна улица с десетина магазини за сувенири и един хранителен, но затова пък имаше много хотели и механи, където туристите имат възможност да се отпуснат. Ресторантът на нашия хотел също беше приятен (въпреки че не вечерях нищо интересно, което да си струва да отбележа).

На другия ден от сутринта, поехме към гръцкия град Солун. Минахме границата относително бързо и пътуването с автобус продължи много по-кратко, в сравнение с това от предния ден. Първата ни спирка в Солун беше до останките на крепостната стена над града, до която едва се добрахме. Уличките нагоре бяха толкова тесни и стръмни, че понякога си мислех, че големият автобус няма да успее да вземе завоите и ще се забие в стената на някоя от ниските постройки. За щастие, това не се случи. Каменните стени на града са внушителни, но още по-впечатляваща е гледката, която се открива отгоре към целия град и морето – това е нещо, което не може да се предаде правдиво с думи или на снимка и човек трябва да го види със собствените си очи. Престоят ни на площадката над града беше съвсем кратко – колкото да погледаме и да се наснимаме.

След като слязохме с автобуса до центъра на града, разгледахме църквата Свети Димитър – много внушителна и много по-приветлива от българските храмове, тъй като вътре имаше множество наредени столове, на които хората имат възможност да си починат (и евентуално да се помолят, ако са богомолци, а не изморени туристи…). Снимането на иконите и интериора не е забранено и никой не прави забележка на фотографите, стига светкавицата да е изключена (за сравнение – в българските църкви трябва да се снима тайно, или рискувате някой служител или поп да ви се скара). След това посещение, цялата група пое към главната и крайморския булевард.    

Центърът е просторен и много подреден, има голяма пешеходна зона и е изпълнен с елегантни старинни сгради.

По усмотрение на екскурзоводите ни, посетихме пазар, който беше доста претъпкан и направо казано – стресиращ, но си купихме някои дреболии. Там видях почти същата керамика, като в Мелник, но на двойна цена (все пак, всичко е в евро) – признавам, че купих по нещо малко и от двете места. Екскурзоводката отведе групата и до бронзовата статуя на Аристотел. Според местна традиция, туристите потъркват палеца на единия му крак (личи си кой, тъй като е излъскан), за да получат мъдрост. Опитах и аз, но не знам дали имаше някакъв ефект… Последва разходка по крайморския булевард. Разгледах и естествено, се снимах с паметника на Александър Велики, разположен на площад близо до брега на морето. Видях и Солунските чадъри – много интересна модерна скулптура, която представлява група от високи метални пилони, на които са закрепени (също метални) чадъри – изглеждат така, сякаш вятъра ги е понесъл към морето и небето.  

Видях, разбира се, и известната Бяла кула, емблематична за града. За съжаление, не успях да вляза, за да разгледам (до колкото знам, е галерия и от покрива й се открива прекрасна гледка) – отказах се, тъй като имаше огромна опашка от чакащи, която се виеше от вън, а и исках да си намеря заведение, където да хапна нещо, тъй като бях изтощена от разходката. Другото, за което съжалявам, е че не успях да се възползвам от популярните сред туристите разходки с корабчета, тъй като се страхувах, че може да закъснея за срещата с групата и отпътуването. Сигурна съм, че това не е последното ми посещение в този красив град – тъкмо имам план за следващия път J

През третия и последен ден от екскурзията, имахме само две по-забележителни посещения – първото беше, преди да тръгнем -на Кордопуловата къща в Мелник. Къщата е много красива и внушителна, както отвън, така и от вътре, освен това е един от Стоте туристически обекта. В стаите може да се види как са живели стопаните й; има прекрасни стенописи и витражи, които са особено впечатляващи, когато слънцето ги осветява. В една от стаите, която представлява нещо като работен кабинет, има тайник – фалшив шкаф, в който навремето се е криел човек, за да подслушва, докато са се водили търговски преговори. Ако се изкачите до една тераса, до която се стига по тясна стълба, можете да видите и каменен слънчев часовник (нещо като голяма метална стрелка, закрепена в земята и оградена с камъни), освен това, от там се открива хубава гледка към скалите и околността. Къщата има и изба с тунели – не знам до къде стигаха, тъй като видях съвсем малка част от тях, но ми се видя, че има не малко разклонения – истински подземен комплекс. В тази изба също се съхранява и продава вино местно производство.

Втората ни спирка за деня, до която стигнахме отчасти с автобуса, беше Роженският манастир. Написах „отчасти”, тъй като автобусът можа да стигне само до някъде, а останалата част от пътя (която изминахме пеша за 20-тина минути, може би по-малко), беше през зле поддържана, но живописна екопътека… Всъщност, някъде от самия Мелник би трябвало да има екопътека, която води до манастира, но доколкото разбрах, тя вече е съвсем разбита и неподходяща за обикновени туристи. Имаше и друг вариант – до горе да се стигне с коли под наем (имаха фиксирана такса), но предпочетох да вървя, за да се насладя възможно най-пълноценно на прекрасната природа и впечатляващите скали.

Преди да стигнем до манастира, преминахме покрай изоставена църква и в близост до нея разгледахме гроба на Яне Сандански. Самият манастир е много живописен; разгледахме интересни стенописи и аз за пореден път се впечатлих от буйната растителност в тази част на България – имаше дори свободно растяща голяма палма (в моя край, т.е. Северозападна България и Плевен, тези растения са много по-хилави и оцеляват само в саксии). Забелязах табели, сочещи към църквата на преподобна Стойна, но ми казаха, че пътят е дълъг и още по-разнебитен. Това, както и по-подробното разглеждане на манастира, също останаха за някое следващо посещение.